ФАКТУАЛНО

Разбулването на най-страшния мит за Левски



Всичко започва от оня злополучен извънреден конгрес, който се повежда от 25 април до 5 май 1872 г. в къщата на Каравелов в Букурещ. Там се приема нов устав, като основен акцент в него е възприемането на „терористични методи“ за събиране на пари. Левски е принуден да премине към този своеобразен прийом на революционна борба, защото събраните до това време средства не стигат даже за закупуване на 100 пищова.

Основните тези в новия проектоустав и доклада, според проф. Унджиев, са дело само на Апостола. В тази връзка, специално в чл.5, гл.9 от Устава се предвижда смъртно наказание за всеки, който пречи за набавяне на пари по какъвто и да е начин. Нещо повече, чл.1, гл.5 дава неограничени права на местните революционни комитети да набират средства както намерят за добре. В новите „терористични методи“ влизали и възможностите за изпълнение на смъртни присъди на тези, които не дават пари, заплашителни писма, отвличания с цел подкуп и др.

На 20 май се прави опит да се убие богаташа Николчо Арнаудов от Орхание, след което да се запали и къщата му, защото обещал да даде 30 лири за народното дело, но след това „забравил“ да изпълни обещанието си. Групата за „мокри“ поръчки се води, разбира се, от Димитър Общи. Този опит обаче се оказва неуспешен. Към 28 юни се прави опит да бъде убит митрополитският наместник на Ловеч, дяконът Паисий, който несправедливо е обвинен в шпионаж и смъртната му присъда е произнесена без разследване.

На 16 юли е убит в Лясковец чорбаджи Христо Козлев, който не дал достатъчно пари за делото. На 28 юли се повтаря опитът за убийство на Паисий, този път сполучливо. На 14 август в къщата на Денчо Халача е убит слугата му Стойчо. На 22 септември се извършва обирът в Арабаконак на каруцата, превозваща пари за софийската хазна.
Този курс се запазва даже и след обесването на Левски. Провъзгласилият се за негов наследник Атанас Узунов прави опит в Хасково да убие гръцкия чорбаджия Ставри Примо, но неуспешно.

Но въпреки убийствата, противно на очакванията, революционната хазна не се пълни. Причините са от най-различен характер, като се започне от липсата на професионализъм при извършване на тези обири и се завърши до неправилната им организация. Трябвало е не да се нападат чорбаджии, търговци, занаятчии, защото от тях не могат да се набавят необходимите средства, а банки, сейфове, хазни, казармени складове – там, където има пари или оръжие. Това обаче е щяло да доведе до ожесточение на централната власт, вземане на строги мерки, включително и най-жестоките, за да се ликвидират тези революционни  действия.

Смелият опит на Димитър Общи край Арабаконак показва правотата на подобен вид разсъждения. Провалът му води до разкрития на част от революционната организация, така старателно подготвена от Левски. Макар не косвено, това води до залавянето на Дякона, след което всичко пропада. Апостолът на свободата става жертва първо на дебелоглавието на богатите българи, за които най-голямото щастие било да си пият „рахат кайвето“ с каймакамина и после да дадат по някоя лира, колкото да нямат неприятности с местните „хаймани“.

Дяконът може и да е подозирал, че е възможно и така да се развият събитията, но не е имал друг избор. И за да покаже, че връщане назад не може да има, решава с личен пример, че измисленото от него не трябва да остане само на книга и взема решение сам да извърши обир на богаташки дом. Осем човека обещават да дадат пари, но после се отмятат. Две седмици преди първият обир да бъде извършен, се повежда тайно събрание, на което се уточнява кои къщи ще бъдат обрани, кога и от кого. На Левски се пада да извърши първия обир. Решено е обирджиите да действат по двама, само Дяконът се наема сам да свърши тази работа.

Междувременно се намира предател сред участниците в събранието, който подробно разказва за взетото решение на каймакамина и той започва ден след ден да кани уж на кафе набелязаните и да им дава инструкции какво да правят. След като им съобщава кой кога ще бъде обран, ги наставлява семейството да напусне къщата под някакъв предлог, след което главата на фамилията да вземе едно голямо сандъче и отдолу да го понапълни с минцове – монети с малка стойност, но доста тежащи, след това да постави банкноти, равняващи се на днешните от 2 лева, над тях 5, 10, 20, 50 и най-отгоре по 100 лева, като така се създаде  илюзията за много пари.

Това „съкровище“ трябвало да се сложи под леглото в одаята, където спят чорбаджията и неговата жена. В същото време инструкцията била да се остави по един як слуга да пази къщата, за да не се остане с впечатлението, че тя е нарочно опразнена. Той трябвало да вика колкото се може по-силно, за да го чуят поставените край набелязаните къщи цивилно облечени турски заптиета. Добре измислено, но само на теория. Практиката опровергава и най-добре измисленият план.

И така, на 14 август Левски ще трябва да обере къщата на Денчо Халача. Халач, чийто синоним е дръндар, е човек, който се занимава с чепкане на вълна. След обработването й я продавал вече като къделя за предене. Този занаят е твърде доходен и носел добри финансови постъпления на чорбаджи Денчо. При него отишли двамата членове на революционния комитет да го молят да даде пари за облекчаване положението на заточениците в Диарбекир. Халача, знаейки какво се готви, им казва, че няма да им даде не защото не знае, че един ден „Туркия ке падне“, а защото на тези „хаймани“ им няма вяра. И за да не си помислят, че не е родолюбец, разкрива пред тях, че е основал нещо като сегашните фондации и всяка година издържа десет талантливи момчета и момичета да се учат по чужбина, че като стане българско, да има подготвени хора. Сприхавият чорбаджия изгонва комитите и им заръчва да не му се вясват пред очите.

Така се стига до онзи 14 август, когато се струпват куп фатални и гибелни обстоятелства. В този сакрален ден цялото семейство заминава на църковен празник в Троянския манастир. Оставят само слугата Стойчо, който подробно е инструктиран какво да прави. Той именно е „момчето“, което убива Левски и заради което е обвиняван като „детеубиец“.
Но на каква възраст е всъщност той и как точно се казва. Божидар Димитров го нарича доста пораснало за възрастта си момче (14-15-годишно). Други пък казват, че бил голям мъжага. Почти в същия диапазон са и знанията на историците за името на този слуга.

Някои го наричат Кольо, други Иван (Халача действително е имал слуги с такива имена), но тук някои улучват и истинското име – Стойчо. Други се опитват да улучат и фамилията – Гиргинов. Тези сведения са твърде неточни и оскъдни, защото историците смятат, че въпросната личност не играе съществена роля за хода на историческите  събития и не й отделят подобаващо значение. Аз смятам, че е твърде важно, защото едно е да убиеш невинно дете, друго е да убиеш голям мъжага, който е можел да убива.

Допитвайки се до етнографи характерно ли е било по време на Възраждането фамилията да е женска – както в случая Гиргинов, получихме категоричен отговор – не! Имало само едно изключение, когато бащата не иска да припознае детето като негово и по различни причини то да приема името на майка си – Иванчо Пенкин. А възможно ли е фамилията да идва  от имена на цветя. Отговорът отново е „не“. Пак с едно изключение – когато става въпрос за производство на розово масло, може да се приеме съществуването на фамилия от рода на Гюлчев, или по-късно Трендафилов, но те се водели по-скоро като имена, произхождащи от занаяти – като Даскалов, Дюлгеров, Шивачев.

От краевед от Лесидрен разбрах, че фамилията Гиргинов води началото си от махала Конски рът. Когато се разчува, че селището ще бъде потурчено, всички стягат кой каквото намери за необходимо, натоварват го по каруците и заминават където им видят очите.
Дядо Генчо, когото оставят да води селяните след бягството, ходел изправен с гордо вдигната глава, висок, красив и снажен (от Генчовците нямало по-ниски от 187-188 см). Хората започнали да го наричат „Герген Генчо“ от герчест като петел – наперен. Цялата фамилия взима името на дядото и стават Гергенчеви. Година-две след това обаче дядо Генчо толкова се възгордява, че започва да казва на хората кусурите им направо в очите. Тогава лесидренчени го нарекли „Турку Генчо“, което значело Генчо Пуяка.

Едва дочакват стареца да умре и всички от родата решават отново да се преименуват, но така че от старата фамилия да не остане нищо като спомен. И стават Гиргинчеви. Това е истинската фамилия на Стойчо. От църковната книга на селската църква „Свещеномъченик Георги“ установяваме, че нашият герой е роден в лето 1848. Тук говорим следователно за един як мъжага на 24 години и както казва баба Халачевица, Стойчо Бил „дълъг кът върлина“ и много силен. Козяк чувал вдигал с една ръка и можел да го носи колкото си иска. Според етнографите един такъв чувал тежи не по-малко от 80 килограма.

Пълна нелепица е „детеубийството“ на Левски. Ако Стойчо е бил 15-16-годишен, би трябвало да е дошъл в Ловеч на 10 години, защото се знае, че е бил 5 години слуга в Иван Драсов. Кой от богатите Генчовци ще си пусне детето да ходи за слуга в Ловеч на повече от 40 км от селото. Като станал на 18 години, Стойчо сам поискал да отиде в Ловеч, за да се учи на „тънък“ занаят – я алтънджийство (златарство), я куюмджийство (изработка от сребро), я сахатчийство (часовникарство) или в краен случай терзийство (шивачество). Тези занаяти обаче се предават фамилно, така че място за нашия здравеняк няма. А той не искал да се върне на село при каруцарите, затова, макар и слуга, решава да остане в Ловеч. След 5 години се мести в Денчо Халача и тук започва неговата трагедия.

След като Левски предварително оглежда къщата на Халача, че е голяма и с твърде голям двор, а и всички дувари граничат с улици, се сеща, че ще му е нужен помощник. Няма такъв под ръка и хваща току-що пристигналия таен куриер от Видраре Вутьо Ветов. Много лош избор. Вутьо едва е изкарал трето отделение. Бил твърде глупав, та едва  сричал. Но докато с четеното се справя чат-пат, с писането бил по-зле. Към делото го привлякъл Димитър Общи, който му дал пищов с 20 патрона и Вутьо започнал да се чувства „по-висок чиляк“.

Отначало той отказал, заявявайки, че от такива работи не отбира. Левски обаче му казал, че работата е проста, само трябва да пази външната врата да не влезе някой и нищо друго. Дава му една пушка, пълна с патрони, а и Вутьо имал пищов шестак (с шест куршума в барабана). Началото на акцията било в 12 часа по обяд. Двамата влизат в къщата. Тихо е. Няма никой. Със силни удари Дяконът разбива вратите, претършува всяка стая и най-накрая намира парите под леглото. Вади сандъчето, тежащо доста, и сяда да почине.

Тези големи пари отгоре нещо започват да го съмняват и той решава да провери цялото съдържание. Парите са точно 1400 гроша. Сумата е значително по-малка от предполагаемото. Левски е силно ядосан. С Вутьо заемат очаквателна позиция до завръщането на Халача. Чакат до три часа после обяд.
Външният катинар се отключва, мандалото се освобождава и в двора влиза Стойчо. Той носи една бохча с 5 хляба. Фурната нещо се повредила и затова се наложило да чака дълго време. Виждайки насочената срещу него пушка, започва да вика за помощ, както бил инструктиран. Левски се спуска с извадена кама, обаче се спъва и пада. Стойчо го хваща, вдига във въздуха и започва да го души.

В първите си показания в Орхание, а впоследствие и в Тетевен, Вутьо чистосърдечно твърди, че Дякона изцъклил очи и бил на умирачка. Това обаче не харесва на част от следствената комисия и под ръководството на майор Шакир Паша показанията се променят, без да има и дума, че Левски е берял душа и е бил в положение на самозащита. Това се прави с цел да се отиде към чл.147 ал. Б от ИНЗ (Имперски наказателен закон), която предвижда смърт при умишлено убийство преди, по време или след извършен грабеж. Това, което официално знаем, е последното редактирано показание на Вутьо. Въпреки всичко, турците го осъждат като всички останали – на 6 години затвор в Диарбекир.

След това отклонение нека се върнем към трагичните събития. Папукчията от Вирдаре мислил да стреля, но се уплашил, защото навън се събрали доста хора и можело нещо да оплеска работата. При ръст над 188 см и при изключителната си сила Стойчо държал Левски над земята, но и поради дългите си ръце не е дал възможност на Апостола, който бил висок само 173 см, да замахне. Слугата държи доста време своята жертва във въздуха с цел да я задуши, но Дяконът стиска зъби и не се предава лесно. Стойчо започва да се изморява и леко отпуска тялото му. Още не опрял крака на земята, Лавски нанася един удар напосоки, но той се оказва твърде фатален.

Раната е нанесена в слабините, там където аортата, излизаща от лявата камера на сърцето, се разделя на две части, на нивото на хълбочната артерия. В този участък тя е все още твърде голяма. Камата я пробива и кръвта започва да шурти като фонтан. Целите потури на Стойчо аленеят от кръв и той ужасен бяга към зимника, но Левски, вече окопитил се, го застига и с втория си удар го убива.
Хората са възмутени. Най-вече поп Кръстьо. Орханийци, етрополци и тетевенци отказват да се подчиняват на един убиец. Организацията, създадена с толкова труд от Апостола, започва да се разлага пред очите му. Затова прибягва до разделянето на страната на три области. Северозападна с ръководител Димитър Общи, Североизточна с ръководител Ангел Кънчев и цяла Южна – за Левски.

Събранието става в лозето на един „мухбир“. Дълго време се спореше за точния превод на тази дума и накрая се установи, че лозето е на Яким Шишков, който бил „мухбир“, т.е. посредник. Понеже бил богат човек и до обяд бил при комитите, а вечер си пиел „кайвето“ при каймаканина, при възникване на спорове между българи и турци той се явявал помирител – посредник при разрешаването на проблемите.
Въпреки взетите мерки, съвестта на Левски го измъчва. И той веднага се изповядва пред отец Енчо Николов през септември в Сопот, след което казва и на майка си. Тя приема нещата твърде трагично. Дъщеря й Яна споделя, че само проронила: „Идва ми да се хвърля в герана“.

Следват Арабаконашкият обир, разкритията, залавянето на Левски. Пред бесилото Дяконът отново се изповядва пред свещеноиконом Тодор Митов, но вече е късно.
Едно неразумно решение довежда до куп неправилни действия, които водят до страшно много фатални последици!

http://www.desant.net

Няма коментари :
коментара

Посетители гледат в момента: