Николай Генчев за личността на Васил Левски
Няма в нашата история личност, която така силно да е изявила себеотрицание и жертвоготовност  в името на човека и живота, както Васил Левски. Своята жертвоготовност и себеотрицание той засвидетелства чрез живота и смъртта.
Да се обърнем към онова знаменито писмо, което Левски изпраща до Филип Тотя и където, анализирайки частни въпроси на движението, стига до философски обобщения за човека, за да ни остави своя ярък и голям душевен портрет.
Тук са изречени простичките думи: „Ние сме жадни да видим Отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките. Не е ли така? По мое мнение е така най-право и човешко” И по-нататък:
„… Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Там нека съди народът, а не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо.
Какво искам повече, като гледам Отечеството си, че ми е свободно, такова нали ми е предначертанието ни днес за него – не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко. Това трябва на всеки работник български да даваме таквоз предначертание. И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа.”
„Какво искам повече, като гледам Отечеството си, че ми е свободно”! Действително няма нищо по-силно и по-респектиращо в нашата политическа мисъл от тези думи, тъй като те са изречени от човек, който е доказал с целия си живот, със смъртта си, че това не е демагогска фраза, а чиста истина.
… Тези мисли ни подсещат за едно сравнение между две личности, живели и работили по едно време, в една и съща организация, в името на една и съща цел, предлагат ни съизмерването на двама смели мъже – В. Левски и Д. Общи.
Димитър Общи, първият помощник на Левски, е голям и силен българин, истински смелчага. За него пищовджилъкът е професия и смисъл на живота. Той воюва под знамената на Гарибалди, сред гърците на остров Крит, участва подобно на Левски във Втората легия. Както казва народът: „Където пушка пукне, и той е пръв.” Безумно той се впуща да създава комитети, да реди тайна полиция, да организира засади, да застрелва приятели, да пали душите, да тласка към действие.
Но смелостта на Общи няма нищо общо с тази на Левски. Общи е неграмотен човек, човек без идеали. Неговата смелост извира от желанието да командва, да бъде начело, да подчинява другите. Тази смелост не е осмислена, тя не е озарена от големи идеали. Това е смелостта на авантюриста. И точно тя закарва Общи на 22 септември 1872 година в Арабаконак, за да обере турската поща и да нанесе смъртен удар на революционната организация.
Левски е антипод на Общи. Той е смел човек, който подчинява безстрашието си, поривите на своя дух на голямата цел. Устремът към нея пробужда неговата смелост. А не смелостта, както у Общи, го тласка към целта. Левски е идеен дух, пресметлив и разумен. Общи е авантюрист и фукльо.
Левски не вади оръжие там, където трябва да се убеждава. Общи не скрива оръжието си там, където не му трябва. Като че ли случайността е събрала двамата нарочно, за да открои величието на осъзнатата смелост, която ражда мъжество, сродно с историята, и безумието на социалния авантюризъм.
… Всички добродетели на Левски най-ярко се проявяват на процеса през януари 1873 година. Изправен пред турския съд, т.е. пред смъртта, той е величествено спокоен. За него всичко е решено. Започва последната голяма битка с враговете на България. За този момент той се е подготвил отдавна. Отдавна е заявил, че няма нищо по-достойно и полезно от това, да умре за България.

Точно преди две години той е заявил: „Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението му.” Казал е всичко, а на орханийци с рядко усещане за историчeска вечност е обяснил, че който се жертва за свободата, „неговото име навек остава живо, заслугата му ще се предава на деца, унуци и пр.”. За бореца „няма страх, няма извинения никакви, а смъртта му е самата утеха и душеспасение”.
И затова на въпроса „Какво е занятието ти?”, Левски спокойно и уверено отговаря: „Занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях да им давам упование.” Съдиите радостно потриват ръце. Този горд и смел човек, си мислят те, сега ще разкаже всичко, ще поиска да регистрира тайните си дела за потомството, а ние, като го омотаем и измъкнем всичко от него, ще получим благословията султанова, нишани и служби в Цариград. И те започват да сипят своите въпроси: „Много хора те познават и са се срещали с теб, защо не ги изкажеш?”
Левски тутакси попарва очакванията на съдиите: „Никого не познавам” – е неговият отговор. В софийския конак знаят кой произнася тези думи… Левски разбира, че съдът действително е разкрил важни тайни, че полицията е по следите на съзаклятието, че заловените са го издали. И той категорично решава – трябва да се спаси всичко останало, всичко неразкрито. И започва да отрича. Не споменава нито едно име, нито един комитет.
Тогава съдът решава да го обърка, като извика на очна ставка арестуваните дейци, които ще докажат кой е Левски и най-вече ще разколебаят неговото духовно равновесие, след като види как тези, с които вчера е отивал на смърт, са изменили на делото. И ето пред него е група негови бивши съратници, които угоднически започват да разкриват тайната на организацията, сипят срещу него обвинения.
Левски обаче не може да бъде унижен от думите на хора, които треперят за кожите си. Председателят на съда, вече раздразнен, се провиква: „Абе, Левски, разбира се, ти познаваш комитетските хора, но продължаваш да отричаш. Ти видя вече: искаш да доведем насреща ти сто и петдесет души, за да ти кажат.”
Левски спокойно, дори насмешливо отбива поредната атака: „Аз се срещах с много хора. Тъй като не зная кой е влизал в комитети и кой не, имена не мога да кажа.”
На 8 януари съдът решава да хвърли големия си коз. Очна ставка с Димитър Общи. Разпитват Левски в присъствието на бившия му заместник, за да го принудят да проговори. Левски, спокоен и самовглъбен, вече разбрал какво е останало в сянка, плете своите объркващи отговори. По сценария на съда Общи вмята: „Две негови приказки са прави, пет са лъжа.”
Някои от мемоаристите, участници в този процес, пишат, че в този момент Левски станал и заплюл предателя. Така биха постъпили може би самите мемоаристи, или човек, който не знае своята цена, или не контролира нервите си. Левски следва логиката на своята защита. Той е спокоен, потвърждава това, което не засяга други лица, отрича всичко, което може да разплете тайните нишки на организацията.
Съдиите са раздразнени и нервни. Тяхната цел – да докажат, че Левски е главатар на бунтовниците, да разнищят организацията, е пропаднала. Високата порта не може да съобщи на света самопризнанията на Джингиби. Но Левски трябва да умре.
… Има издадени много книги за големи процеси в световната история. Хората винаги са се вълнували как се държат тези, които до вчера са вървели пред тях с гордо вдигнати глави, когато попаднат зад решетките, в ръцете на съдии и палачи. Не стават ли тогава хрисими и жалки, не се ли сещат за своята душа, не умира ли у тях човекът, щом усетят хладния дъх на смъртта. Каква е психиката на личността, на великата личност пред смъртта, там, където свършва животът и започва нищото?
През 1873 година процесът остава неизвестен. За него не пише нито в турската, нито в световната преса. Няма бляскави интервюта и любопитни снимки, няма дебати или бурни манифестации. Светът не знае за драмата в софийския конак, където един от големите му синове чрез своето мълчание произнася присъдата си над разлагащата се турска империя и показва на съвременника до какви висоти може да се извиси човешкият дух.
Откъс от „Васил Левски”, автор Николай Генчев;
Издателство Горекс Прес, София, 2002 година;
Снимки: bg.wikipedia.org; bci-moscow.ru;
'
ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

АРХИВ 2

АРХИВ 1