Това са първите артилерийски оръдия, които използват ядрени снаряди и унищожават всичко в радиус от 50 километра.
По време на Студената война Москва и Вашингтон работят върху разработването на артилерийски системи, които биха могли да изстрелят тактически ядрени бойни глави на бойните полета. Руските производители успяха да създадат такава система.
Първа по рода си е 2С7 "Пион" - самоходна артилерийска установка. Тя може да превозва до четири ядрени глави с дължина 203 мм, които биха могли да елиминират цели в обсег от 37,5 километра.
Но историята на това тактическото ядрено чудовище скоро ще свърши и то ще се прероди.

"След първите успешни ядрени изпитания учените започнаха да работят по прилагането на тези технологии за всички възможни оръжейни системи – дори в сухопътните мини и танкове. Тестовете обаче показаха, че тези видове снаряди не са толкова ефективни, колкото радиоактивните облаци, които се разпространяват на бойните полета на километри, засягайки всичко по пътя си, независимо дали са приятели или врагове", каза Алексей Рам, военен анализатор на вестник "Известия".
Както спомена той, тези тестове доказват, че тактическите ядрени оръжия са неефективни при потенциални конфликти и артилерийската система "Пион" получава конвенционални 203 мм снаряди, вместо такива за масово унищожение.
Въпреки това бойните глави правят артилерийската система една от най-мощните през XX век.

Защо се променят ядрените бойни глави

 Всеки "Пион" и последната му версия, наречена "Малка", която може да унищожи враговете си на разстояние от 50 км, сега се зареждат с конвенционални снаряди с размери 203 мм.

Те всички тежат повече от сто килограма чиста стомана, заредена с различни видове експлозиви. Всеки изстрел на това опустошително оръжие днес може да елиминира целият аванпост на терористите дълбоко в планините.
"През следващите години системите "Малка" ще получат нови видове насочващи се муниции с лазерни навигационни системи. Това нововъведение ще увеличи драстично тяхната точност и ще ги направи още по-смъртоносни и страшни", каза Виктор Мураховски, главен редактор на сп. "Арсенал Отечества".
Както спомена той, отклонението на новите бойни глави няма да бъде повече от пет до седем метра, което е доста впечатляващо за артилерийските системи, които стрелят по цели на десетки километри.

"Днес руските генерали обмислят интегрирането на системите "Малка" с безпилотни самолети. По време на последните бойни тестове те успешно доказаха способността си да работят заедно с безпилотните комплекси "Орлан-10" и няма да се изненадам, ако тези машини бъдат използвани в различни военни операции", спомена главният редактор.
Въпреки всички плюсове, споменати по-горе, "Малка" има и сериозни недостатъци.
Най-големият от тях са честотата на изстрелите на системите и техният полезен товар. Най-новата версия е увеличила скоростта на изстрелите до 2,5 кръга в минута и е увеличила натоварването на боеприпасите до осем снаряда.
"Всеки изстрел на системите "Малка" е толкова мощен, че зашеметява екипажа и хората около него. Това е много мощна система, все още доста неприятна за хората да работят с нея", отбеляза експертът.
Системите бяха използвани във всички вътрешни военни конфликти, като се започне от афганистанската война, и никога не са се използвали извън територията. И все пак експертите смятат, че имат потенциал. Системата е използвана за първи път в битка от Съветския съюз в съветско-афганската война. По-късно руските сили я използват в Първата и Втората чеченска война. Грузинската армия използва 2С7 в руско-грузинската война през 2008 г., шест от които са заловени от руските сили.


Така изглежда българката във Волжка България (Република Татарстан), част от Руската федерация.
Една от най-големите лъжи е, че в република Татарстан със столица Казан живеят татари. Всъщност там живеят милиони българи.
Те не са преселници, а потомци на Котраг - брата на кан Аспарух - създателят на Дунавска България. От Х век са приели исляма, но това не ги прави небългари. Те са създателите на втората българска империя в Средновековието
по река Болга (Волга). Това е била велика държава, с богата култура, която е съперничала на Източната Римска империя и Арабския халифат. Подобно на Дунавска България, която спасява Европа от Арабското нашествие, Волжка България спасява Европа от монголското нашествие! От 1552 г. руският цар Иван Грозни превзема и разрушава Казан местните българи са под руско робство. Репресират ги и руските царе, и руските болшевики, които жестоко смазват опита им да създадат своя държава през 1918-1920г. През 1920г. Ленин с декрет създава "татарска'' нация, подобно на създаването на "македонската" нация от Куберова България! Векове наред волжките българи водят борба за признание, което Руската федерация им отказва. Тя ги управлява чрез своите поставени лица русофилите, наречени още татаристи. Въпреки това волжките българи пазят старите си традиции и обичаи. Не са сепаратисти, нито фундаменталисти, но искат да имат права и най-вече да бъдат признати с тяхното народностно славно име „българи“, а Татарстан да стане „Булгария“, защото да си българин е въпрос на гордост, чест и слава, а татар е обидно и подигравателно обръщение, наложено чрез лъжи и много насилия от руските поробители. Подобно на обидното название гяур вменявано на дунавските българи по времето на турското робство. Волжките българи, които днес гласно заявяват: „Мы болгары, а не татары!“ - „Ние сме българи, а не татари!“ търсят подкрепа в справедливата си борба от своите братя в Дунавска България.

 Без съмнение Олимпийските игри в Сеул през 1988 година са върхът на българския спорт. Да, като място в класирането по медали Москва'80 е по-добре, но Игрите през 1980 година са доста по-различни от тези 8 години по-късно. Сигурно знаете, но все пак да го кажем – цели 66 държави бойкотират по политически причини Олимпийските игри в Москва, в т.ч. САЩ, Западна Германия, Турция, Израел и др. В Сеул на сцената са всички големи, без изключение. През 1988 година за първи път в състезанията участват професионални спортисти, което логично води до по-високо ниво в надпреварите от различните дисциплини и спортове. Освен това златото за България в Южна Корея е повече спрямо това в СССР – 10 срещу 8 в полза на 1988-а. 
 Да не забравяме и отнетите титли на тежкоатлетите Митко Гръблев и Ангел Генчев – Чушката. Известно е, че легендарният Иван Абаджиев тръгва към Сеул за 7 златни медала. Дали някой в задкулисието обаче не е начертал друг план и дали в положителните проби за фуросемид няма намеса на външни сили, за което говори в мемоарите си Иван Славков, остава неясно.

Сега изглежда нереално, когато погледнем класирането по медали от Сеул'88. България заема седмо място с общо 35 медала. Ако добави отличията на Гръблев и Генчев, се нареждаме на четвърто място! СССР, Източна Германия, САЩ и… България. А зад нас: Южна Корея, ФРГ, Унгария, Румъния, Франция, Италия, Китай, Великобритания, Япония, Австралия, Югославия, Канада, Бразилия, Испания и т.н. Според стария лаф от края на 80-те години само школата на ЦСКА има повече медали в Сеул от Франция. Наистина утопично от камбанарията на съвремието.

Да се пренесем за малко на "Олимпийския стадион" при тигърчето Ходори. В тройния скок знаменитият Христо Марков отнася конкуренцията си от СССР и печели първото място с олимпийски рекорд. По-късно Боровския, както го наричат, ще каже за своя шампионски миг: "Просто си скачах, състезание като състезание" – злато №1.

На пистата представителките на ГДР и ФРГ Глория Зийберт и Клаудия Закиевич дишат прахта на едно българско момиче. Голямата Йорданка Донкова отнася двете германки и още пет състезателки на 100 метра с препятствия, а гласът на Григор Христов ехти по Българска телевизия – злато №2.

На боксовия ринг също не минава без български триумф. Варненският герой Ивайло Маринов хвърля шампионски бой по американеца Майкъл Карбахал – Каменните ръце. "Нито за миг не съм се съмнявал, че ще победя", споделя Маринов. Няколко години след това сълзите му от почетната стълбичка влизат в клип за величието на родния спорт на фона на Blaze Of Glory на Бон Джоуви – злато №3.

На гребния канал също се вее българският трибагреник. Чаровната Ваня Гешева отнася всичката конкуренция на 500 метра кану-каяк. Преди шампионската гонка тя намира златна монета край канала, което изглежда е поличба преди успеха. И до днес Гешева е единствената в българския спорт с пълен комплект медали от Олимпийски игри – злато №4.

Състезанията по спортна гимнастика в Сеул минават при небивала равностойност. Любомир Герасков изиграва съчетанието на живота си на кон с гривни и печели първото място. Съперничеството в залата наистина е огромно и тийнейджърът от София поделя златния медал с Билозерчев от СССР и Боркай от Унгария – злато №5.

На стрелбището в Южна Корея със златни букви в историята на българския спорт се записва Таню Киряков. Прочутият русенец се хвърля в свирепа битка за златния медал с американеца Ерик Булюнг. Двамата правят олимпийски рекорд, но с 9,9 т. в решаващия миг Киряков триумфира. Впоследствие "сеулският" анцуг на българина добива статут на негов талисман – злато №6.

Български олимпийски рекорд пада и в басейна в Сеул. Легендарната Таня Богомилова става единствената ни олимпийска шампионка в плуването. Прекрасната "Златна рибка" на България вдига на крака зрителите след фантастичен финал на 200 метра бруст. Паметен за всички остава и коментарът на Никола Ексеров по телевизията. Втора зад удивителната звезда на ЦСКА остава друга наша плувкиня – Антоанета Френкева. Това е Денят за българското плуване – злато №7.

През 1988 година дуелът във вдигането на тежести се води между България и СССР. В категория до 75 кг титлата е спечелена от Борислав Гидиков. За беда, скъсано сухожилие на китката прекратява рано-рано кариерата на шампиона – злато №8.

Шест сполучливи опита носят златен медал и за друго страшилище в щангите – Севдалин Маринов. След първото му място в категория до 52 кг гръмва прословутият допинг-скандал и участието на отбора на Старшията на Игрите е прекратено – злато №9.

На тепиха също звучи "Мила Родино". Големият Атанас Комшев отнася Хари Коскела от Финландия във финала при класическата борба. Това е върхът в кариерата на блестящия борец, фенка на когото е известната тенисистка Габриела Сабатини. Уви, славният българин намира смъртта си в автомобилна катастрофа през 1994 година – злато №10.

Със златото в Сеул'88 се разминават редица други именити родни състезатели: Стефка Костадинова, Весела Лечева, Адриана Дунавска, Стоян Балов и др. Плеядите от велики български спортисти през 80-те години води до безпрецедентното избиране на по двама победители в анкетата за "Спортист на годината" – от 1986 до 1989 година, включително. След Олимпийските игри в Сеул българските спортни журналисти имат тежка задача, защото трябва да избират най-добрите измежду най-добрите. Наградите отиват при Таня Богомилова и Христо Марков.

Дори и сега, над 30 години по-късно, колосалните успехи от Сеул тежат страшно много и заслужават аплодисменти. Разбира се, важният въпрос е какво се случва с българския спорт в следващите години и как 35-те медала от Сеул'88 се трансформират в едва един сребърен и два бронзови на Игрите в Рио де Жанейро през 2016 година.

Темата е дълга и засяга въпроси за държавната политика, икономическите ресурси, разграбването и разрушаването, състоянието на клубните школи, промяната на ценностите, упадъка на спортната култура и т.н. Последният олимпийски шампион на България – Румяна Нейкова през 2008 година, също е спортен продукт на времето, в което специалисти от ГДР построяват комплекса в Белмекен.

Трудностите започват в началото на 90-те години, когато българските спортни клубове трябва да преминат от държавна собственост в частна. Безпаричието, неподготвеността, хаосът в страната, кризата по всички обществени нива водят до спортния колапс, след който Сеул'88 изглежда като утопичен сън. За сравнение – финансовият бюджет на ЦСКА през 1990 година намалява с 40% спрямо същия на дружеството в края на 80-те. Положението в Левски е почти същото – през 1989 година "синият" спортен клуб оперира с почти 10 милиона лева. След 12 месеца бюджетът е свит на 5,5 милиона.

В новите реалности българският спорт търси своето място вече почти три десетилетия. Уви, Сеул'88 остава само един сладък спомен и недостижим блян.


 
Тревога! Тревога! Тревога!
Приятели, това което виждате на тези снимки е мъничка част от междублоковото пространство в кв. "Западен парк". Тази красота община "Красна поляна" иска да замени с буферен паркинг. Това е много стара тяхна мечта, която в момента те ще се опитат да осъществят. За целта тихомълком вече са маркирани над 30 дървета за отсичане, част от които са над 50 годишни, а някои от тях са и плодни. В този терен попада и детска площадка. Гнусното в цялата история е това, че тази институция няма нито една засадена фиданка, всичко тук е дело на живущите. Докога на чужд гръб и жълти стотинки общинарите ще трупат активи /този път изчаквайки отминаването на изборите/. Истината е, че на София са необходими оторизирани паркинги, а не приспособени места под спалните на хората с цената на унищожена природа и отсечени дървета, които са дом и на стотици птици, катерички /да, катерички/, ушати сови и много други... Моля всички, които милеят за природата да разпространят този зов за помощ.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------



Черницата
Минавам и я търся, но я няма.
На мястото и вече е поляна.
А беше тя величествено властна и голяма,
с корона царствено прекрасна.
Не. Черницата я няма вече.
(ч)овекът я отсече.
И питам се с тъга в душата...
-Какво ли стори То? Навярно нещо зло, това дърво?
Не. Не съм съгласна.
Та Тя, Черницата, била е дом на много птици,
буболечки и душици.
На нас дарявала е кислород и плод, и сянка.
Защо, когато си създаден да даряваш добро,
отвръща ти човека със зло?
Останал ми е спомена за Нея...
Толкова красива. С листа огромни, изглеждаше щастлива.
Година след година правех и поклон.
Тя нямаше един изсъхнал клон.
Но ето. Черницата я няма вече.
(ч)овекът я отсече.
Дали сега сте по-щастливи, "хора-мили"?
Черницата унищожили.
И...чуйте, ако искате и запомнете...
Не бетон и не трион.
Хармония с Природата търсете...!
Ирина Василева
 Hristo Manev


 
Дървена мафия, която сече поголовно и изнася дървесината в съседни страни, бедни необразовани хора, които изсичат горите около селата си. А след това наводнения и ерозия на почвите. Звучи познато, но става въпрос за Афганистан. Масовата сеч там започва преди близо 35 години. Първо муджахидините, след това талибаните се финансират с износ на дървесина в Пакистан. Последствията от корупцията и бедността са катастрофални и вероятно непоправими, пише в доклад на Университета в Небраска, САЩ. Заради изсечените гори, започват чести наводнения и свлачища. Оголените хълмове ерозират, вятърът и водата отнасят плодородния горен слой на почвата не само в бившите гори, но и в низините около тях. Подпочвените води намаляват и територията се превръща в пустиня, негодна за живот.
Екип на ООН, търсещ последните диви гори с типичното за Афганистан шамфъстъково дърво в провинция Багис, е шокиран, когато осъзнава, че там, където е имало хиляди декари гора, не е останало нито едно дърво. Местни жители разказват, че няма кой да се изправи срещу дървената мафия, защото членовете й са въоръжени и агресивни. Планините и хълмовете, които били зелени и приличали на овощна градина, са се превърнали в пустиня 35 години по-късно. А местните жители вадят дори корените на дърветата, за да ги използват за отопление през зимата. Целият див живот е изчезнал. Екипът на мисията на ООН прави извод, че обезлесените региони вече са негодни за земеделие и изобщо за живот. Сравняването на сателитните снимки на териториите от 1977 и от настоящето показва как зеленината се е превърнала в пустиня.
У нас властите продължават да твърдят, че наводненията, свлачищата и ерозията на почвите нямат нищо общо със сечта. Официално властта твърди, че горите са в добра кондиция и се секат само санитарно. Сравнителни сателитни снимки от преди десет години на Странджа и горите около селата, населени с роми показват доста различна действителност. Вижда се как цели хълмове и територии са обезлесени за няколко години. Според статистиката, тези територии продължават да се водят гори, но с просто око се вижда, че в рамките на няколко години са изчезнали 80-90% от големите дървета. В изстрадалата Странджа, надделява мнението, че ситуацията излиза извън контрол.
За никого не е тайна, че в дъното са политическо- икономически интереси, които от години строят зад унищожаването на гората.
Обикновено се твърди, че проблем с гората няма и на година се сече само около 1% от горския фонд. Има едно НО обаче. Не се посочва еднозначно, колко е незаконната сеч. Въпреки очевидните индикации за поголовна сеч в природни паркове, до момента няма нито един знаков издаден акт за нарушение.
Uniconbg.com


Кула Маринова загубва мъжа, сина и дъщеря си, изгарят къщата й, тя случайно остава жива, за да се превърне в обвинител на фашистките мъчители-убийци на мъжа и децата й:
„Веднъж момчето ми Найден слезна в село, и кметът го срещнал и му казал да съобщи на баща си да отиде в общината. Найден Петров беше кмет и той после пак беше заръчал на момчето ми да отиде баща му в общината, а баща му отговорил: „Няма да отида в общината, за добро не ме викат“. Аз му казах да отиде, да не стане по-лошо, но той не отиде. На другия ден отидохме на кошарата си, за да пластим сено всички, и към обяд Марин и момчето отидоха на другата ливада по-надолу да косят. Дойдоха Димитър Кйоса и двама агенти, а ние ядяхме попара с момичето си.
Димитър Кйоса дойде при нас и рече: „Како Куле, викат бай Марин да се яви в общината, нека дойде, за да не стане по-лошо“. Аз го поканих да ядем и да не се разправя, а в това време дойдоха останалите трима: Илия Димитров Караджов, Георги Вутов от село Типченица и един друг полицай, когото после убиха. Те ми рекоха: „Казвай къде е Марин“, и ме сплашиха, но аз не казах. Момичето ми стана и отиде към баща си, а Георги ме удари с пушката си по главата, и аз изревах, а той ми се скара, защо съм изпратила момичето си. Полицаите отидоха към Марин и го намериха, доведоха го. Марин ми рече тогава на мен: „Не бой се, няма нищо лошо да стане“. В това време дойдоха четири партизани от Търновско и заградиха полицаите и ги задържаха, като Георги Вутов, стражаря, успя да избяга, като ни се закани.
Вечерта останах сама и понеже ме беше страх, отидох да спя на друга кошара до нашата, и подир малко дойде много войска, заедно с Нако Бандата, Миработо, Симеон Ташов и кмета Начо, който ме видя да плета в една черга и ми рече: „Стани и кажи къде са другите“. Миработо и Нако ме удариха по два пъти, и аз ревнах, а тогава ме удари и Симеон и ми рече: „Мълчи, мръснице, стига рева“. После ми поискаха тигана и масло, за да си приготвят вечеря. Аз им отговорих, че нямам масло, а Симеон ми рече: „Имаш за шумкарите да ги храниш, а за нас нямаш“. Нако Бандата беше окачил по дрехите си бомби и пушка и викаше: „Казвай къде са шумкарите“.
Аз поисках вода да пия, а Симеон рече: „Не давайте вода на тази мръсница“. Аз им се молих за водица пак. Вечерта преспаха и на другия ден почнаха да търсят наоколо, о нищо не намериха. После ме качиха на колата и отидохме дома. Вечерта всички спаха в колибата, а ние, жените, спахме вънка. Пръв Мирабо ме би. На колата двама войници ме държаха, а дома правиха обиск за оръжие, като изхвърлиха всичко и в одаята намериха една строшена пушка капсалийка. Дадоха ми пушката да я нося в ръце и ме откараха в общината, където стоят до вечерта.
На сутринта ми казаха, че ще ме откарат в Ботевград. Аз поисках да си взема хляб и черга, но кметът каза, че не може, и аз си кандисах. Сутринта викаха Илия Иванов Шопов, Ангел Христов и други, които освободиха, а нас тримата ни откараха. В общината не ни биха, нито по пътя. Вързаха ни с едно голямо въже, като аз бях в средата, и ми викаха, че съм най-голямата мръсница и овисиха на врата ми едно парче хляб да го гледам, а полицаят Христо, от Скравена, ме заплашваше. Като пристигнахме в околийското управление Найден Маринов от с. Врачеш, и Марин Петров Мирков, от Ботевград, с пушките си почнаха да ни бият. На Илия и Ангел потече кръв, а после почнаха да ни бият, докато главата ми се покри с кръв. Поставиха Илия и Ангел в мазето, а мен ме накараха да си измия главата на чешмата, и Марин ми вдигна ризата и ме заголи, застъпи пръстите на ръцете ми и почна бой, та ми посини тялото, и счупиха костта на ръката ми, поляха ме с една кофа вода и после ме накараха да седна на цимента, след което пак започнаха да ме бият. Аз им поисках вода, но те не ми даваха и ми викаха, че аз съм виновна, че шумкарите са хванали полицая – техен колега, след което ме внесоха в мазата, като ме беха хванали за главата и краката, и ме оставиха.
Към 12 часа през нощта влезе агента Мино Дашков и ме би с бич по ръцете и краката, та лявата китка на ръката ми се разцъфте, а в това време Нако Бандата стоеше настрана. Те ме биеха и питаха, давала ли съм хляб и масло на шумкарите. Аз им казах, че не съм давала, а мъжът ми може да е давал. Мино Дашков ми оскуба косата от главата и ме оставиха под стълбите на камъните.
На другата нощ дойдоха пак и ми викаха: „Жива ли си, ма, мръснице?“ и ми казаха, че ще ме закопаят вечерта, а Найден Маринов ме би с дърво. Едно циганче докара в двора четири дъски, и те ме плашеха, че с тези дъски ще ме закопаят. Имаше един много добър полицай, когото не познавам, той ми викаше: „Не се бой, тази вечер тук ще спиш на дъските“ и е ме би.
По едно време през нощта към 12 часа дойде полицаят Георги Вутов, хвана ме за краката и ми рече, че ще ме убиват, като ме повлече навън. Аз изревах и полицаят, който ме защитаваше, му рече: „Махни жената“. А той му рече: „Ти ще мълчиш, че ще кажа на началника“. След това Георги ме наведе и ме би, и ме биха, докато им се доспа. Аз пищях колкото можах, а те ме вкараха в мазата, където ме държаха 20 дена, биха ме около 15 пъти. (Посочва белега на ръката си). Този белег ми е от бой, като ръката ми беше отекла много.
Най-после почнаха да искат да си дам показанията и ме заведоха пред Дамянов, който ми викаше: „Бабо Куне, кажи си истината, няма да те бием“. Аз му поисках вода, а той ми каза, че не може да ми даде, понеже съм бита и ако пия вода, ще умра.
После той ми донесе една чаша вода и ми сипа в устата само две капчици, а аз му се молех да ми даде всичката вода от чашата, обаче той искаше да му призная всичко. Понеже не казах, Марин и Найден започнаха пак да ме бият и ме съблякоха по риза, като ми рекоха: „Сега ще те съблечем гола, за да те видим каква си хубавица“.
После ме съблякоха гола в мазето и почнаха да ме бият, като викаха: „Казвай, правали ли са шумкарите събрание в кошарата ви“, след което ме оставиха, а на сутринта, като се видях, целите ми дрехи бяха омазани с мърсотии, които не мога да кажа. Не можех от мръсотии да търпя и да понасям.
На сутринта ми показаха разни вещи и ме питаха познавам ли ги. Аз познах, че некои вещи бяха наши, обаче отказах. Аз помолих Дамянов да ми помогне, че ръката ми не е добре, а той като виде ръката ми рече: „Брей, много са те били, ужасно много, какво са правили“.
От там ме изпратиха в Дирекцията на полицията, където ме снимаха и три пъти биха, като престоях там 40 дена, а от там ме откараха в централния затвор, докато излезне делото, което ме оправда, а мъжът ми осъдиха на смърт чрез разстрелване, а момичето и момчето ми осъдиха по на 15 години затвор. Мъжът ми, момчето и момичето бяха в Балкана партизани, но ги предаде Тодор Петков Грозев. И полицията ги уби. Също виновни за смъртта им са още Тодор Величков и Цено Тодоров. Тодор Велчев рекъл на Петко Грозаевски: „Аз ще ти дам пари и ти ще храниш Марин“, и вземал 500 лева от околийския управител, та ги дал на Грозаевски. От св. Никола 1943 г. до юни 1944 г. бях в затвора.
– Аз когато си дойдох, мъжът и децата ми бяха убити. Чух от хората, че Тодор Велчев завел капитан Стоянов на местото „Скоков рът“, като огледали мястото, където ще направят засада на мъжа ми. Там са отсекли едно дърво за белег.
Научили го Цено Тодоров и Иван Белчовски да им занесе хляб и сирене, и да им каже къще ще ядат и да остави дърво, за да види капитан Стоянов. Тодор Грозевски занесъл хляба и сиренето. Моето момиче рекло: „Татко, тези хора добро не ни мислят с това сирене“. През това време, когато са яли, хвърлили бомба и убили баща им, а момичето викало, докато видело, че и момчето било убито, и се скрило в корените на едно дърво и после се самоубило, за да не го мъчат…“
worldtodaybg.com



В този момент, докато пиша този коментар, някъде в България родители ще изоставят детето си.
Това е абсолютно сигурно. Доказва го дългогодишната статистика, в която България традиционно е първата страна в Европа по изоставени деца. Средно 2000 на година.
Средно 5,47 на ден. Средно всяко второ от тях е новородено и ако мислите, че всички те са ромчета, грешите - всяко второ е от български произход.
Какво обаче се случва с всички тези деца? Къде отиват, когато ги откажат родителите?
Вероятно някои от вас помнят документалния филм на Би Би Си "Изоставените деца на България", който беше излъчен във Великобритания през 2007 г. Благодарение на този филм и най-вече на факта, че с него успяхме да се изложим и пред чужденците, три години по-късно държавата започна ударна кампания за закриване на домовете в цялата страна.
За тези, които не са гледали филма и не са чели подобни репортажи в българската преса - в домовете за изоставени деца у нас в ония години се живееше много по-тежко, отколкото в затворите, и филмът на Алън Паркър "Среднощен експрес", сравнен с историите в нашите домове, изглежда като безобидна детска анимация.
През 2001 г. общо 35 000 сираци растат в над 130 социални заведения в страната недохранени, необлечени, немити, необразовани, необичани, бити и изнасилвани - от по-големите и от възпитатели. Затова новината, че домовете са почти на 100 процента закрити, с изключение на тези за "държавните деца" с тежки увреждания, няма как да не е добра.
Традиционно ощетеният умствено български чиновник обаче измисля нечовешки извратена схема, на която в момента стотици семейства в България стават драматични жертви.
Ако поговорите с някой социален работник - но от онези, под чиито гърди тупти истинско сърце, а не от бездушните и корумпирани служители на заплата, ще разберете, че основната причина и днес да продължават да изоставят деца у нас е тежко безпаричие. Често това е второ или трето хлапе в семейство на крайно бедни, безработни родители.
Често обаче се случва и децата да не бъдат изоставяни, а брутално отнемани от родителите с активното съдействие на социалните служби, ако например не си платиш няколко сметки за ток. Ето и една истинска случка, за да разберете какво точно имам предвид, като казвам "извратена чиновническа схема".
Тази година през януари 25-годишната Даниела от Сливен направи най-голямата глупост в живота си, като реши да потърси помощ от "Социални грижи". Безработна и наскоро останала вдовица, тя се затрудняваше да отглежда трите си деца. Обясни на социалните, че си търси работа и иска да кандидатства за общинско жилище.
Два месеца по-късно, благодарение на това, че сама си сложи главата в устата на вълка, Даниела остана и без трите си деца. "Социални грижи" бързо ги обгрижиха в три приемни семейства, едно от които ромско.
Даниела не успя да се справи с отглеждането им, защото получаваше само 300 лева на месец помощ от държавата като социално слаба. Колко обаче получи от държавата всяко от приемните семейства за всяко едно от децата на Даниела? Получи по 700 лева на месец. Тази сума понякога надхвърля и 1000 лева месечно с някои надбавки и помощи в различни продукти.
Е, кажете сега не е ли извратено държавата да подпомага с едва 300 лева една социално слаба майка, да й отнеме децата, защото я поставя в крайна мизерия, а после да дава на приемни семейства по 700 лева за отглеждане на всяко едно от хлапетата й?
Това прави 2100 лева за трите деца на Даниела. Сигурен съм, че 25-годишната майка щеше да се справи и с половината на тази сума, но социалните не отправиха такава оферта към нея. Защото в България държавата дава 300 лева на безработна майка вдовица и 2100 лева на три приемни мащехи, за да отгледат децата й.
Неслучайно се говори за корупция в социалните служби, които отнемат, и в "Приемни грижи" - диспечерите в този бизнес. Държавата си затваря очите за тази много грозна далавера, както си ги затваряше преди години за изнасилванията в домовете за сираци.
Социалните и "Приемни грижи" се правят, че не виждат как цели ромски кланове, цели села се изхранват от бизнеса "Приемни семейства". Дори цинично ги наричат професионални. Социални работници не стъпват в циганските махали, за да не ги бият, или защото са взели комисиона от преразпределената "стока" - от децата, които днес наричат касички и банкомати.
Ако бяха стъпили в ромските махали, щяха да видят хлапета, които ядат храна на двора от купата на кучето. Щяха да видят бити деца с фрактури, с белези по тялото от изгасени цигари.
Неслучайно преди дни в. "24 часа" извади вътрешна информация, според която почти 450 деца са били тормозени от приемните си родители, щедро платени от държавата.
Как да не е така, когато "професионални приемни родители" стават хора без образование и с ниски доходи, които дори не са преминали през психотест.
Ето така адът от социалистическите домове се прехвърли в капиталистическите приемни семейства. В същото време процедурите за осиновяване са все така сложни и тромави и на тези семейства, които вземат с любов, а на за пари изоставените деца, не се полага никаква финансова подкрепа.
Така че в крайна сметка приемните семейства в огромен процент са си просто нова циганска далавера. Още един месечен повод да ръчкат дебитната карта в банкомата.
Но в България по принцип закрилата на децата е само на хартия. Изключение не прави дори и Държавната агенция за закрила на детето, чиято основна функция е да следи вестниците и телевизиите да не би някъде да публикуват снимка или цялото име на непълнолетен.
А в същото време остават със затворени очи за жестоки семейни драми, когато насила отнемат деца от биологичните им родители, за да хранят "професионалните" им мащехи.


Слави Ангелов, 24 часа

АРХИВ 2

АРХИВ 1