ФАКТУАЛНО

Няма да повярвате какъв е бил бащата на Деси Банова преди 1989 г.!

Да се спрем и ние на най-рекламираната и тиражирана по жълтите издания любовна история в последно време: Обяснения в любов от телевизионния екран! Жалване от фотографи! Планове за предложение за брак… Президентът Росен Плевнелиев се залюбил със синоптичката Деси Банова. Но любовната история е на път да се превърне в истинска драма…
Докато беше действаш президент, Плевнелиев го раздаваше американски ястреб и градеше имидж на най-непримирим борец срещу остатъците от комунизма и Държавна сигурност в родината ни. И кат същий шаман, при всяка своя публична изява клеймеше руската агресия срещу България.
Да обобщим: Цели 5 години Плевнелиев води люта битка с комунисти, агенти на ДС и представители на различни русофилски организации.
И в последното си интервю като президент за предаването „Панорама“ Плевнелиев не пропусна един от страшните си врагове. Той обяви, че през изминалите пет години срещу него воювали „всякакви мрежи и агенти на Държавна сигурност“.
Докато днес най-изненадващо „врагът“ се оказа не пред портите на страната ни, а в неговото легло?

Медиите с трепет разпространяват как Росен щял да предлага брак на синоптичката Деси. А какво излезе?
Борецът срещу ДС се тъкми да става роднина на офицер от ДС.

Да, правилно прочетохте: Бащата на Деси Банова е офицерът от Второ главно управление на бившата Държавна сигурност Михаил Банов.
И сега идва въпросът: Ще воюва ли г-н Плевнелиев с бъдещия си тъст?
Или пък офицерът от ДС Михаил Банов ще превъзпита зет си?
Или нещо друго?
Ние от Skandalno.net с трепет очакваме второто действие от най-рекламираната любовна драма…
Автор: Виктория Искренова /Skandalno.net/

Помните ли ревливата Андреа Селесте? Вижте колко неузнаваема е днес!




20 години след края на хитовия латиносериал за Андреа Селесте малката звезда в лентата Андреа дел Бока е неузнаваема. Очарователното момиченце, което трогна с актьорската си игра и малки и големи, днес е невероятно различна.

Феновете на сериала с усмивка си спомнят за очарователното сираче, което успя да намери семейство и приятели в дома на своя попечител. Днес обаче Андреа е неузнаваема.

Родената през 1965 година актриса покори България през 90-те години на миналия век. С ролята си в сериала „Андреа Селесте“ тя се превърна в международна звезда.

Днес никой не си спомня за очарователното момиченце, което просълзяваше и малки и големи. Самата Андреа доста е поостаряла, но въпреки това продължава да се изявява на малкия екран.
През 2005-2006 година актрисата преживява сериозни професионални сътресения. Сериал след сериал с нейно участие биват спирани само след първите епизоди поради нисък рейтинг. Голямото й завръщане става през 2010 година, когато отново е на върха с ролята си в „Някой, който ме обича“. А във „Време за размисъл“ отново се утвърждава като една от големите звезди на Аржентина.

Днес Андреа е щастлива майка на 17-годишна дъщеря, но в личен план претърпява сериозни сътресения. Актрисата има доста неуспешни връзки зад гърба си, а любовната си мъка утешава по доста ексцентричен начин — колекционира обувки.

Как порно вестниците заляха България. Интервю с бащата на първия български порно вестник



Ангел Петров е създателя на емблемата на вестникарската порно-индустрия в България вестник „Мираж“. Журналистът и сценарист на няколко телевизионни предавания е роден през 69-та година в София. Женен е, има едно дете.
– Ти си автора на първия порно-вестник в България, в-к „Мираж“. Къде и кога започна списването му?
– Вестник „Мираж“ беше първия порно-вестник у нас. Когато стартирахме през 91-ва година, на пазара вече имаше няколко еротични издания като вестник ?Аз и ти“, „Адам и Ева“. Но Мираж издуха конкуренцията с по-хард съдържание. Ние първи публикувахме фотоси с полов акт. И за два месеца ударихме рекорден тираж от 300 хил. бройки. Продавахме повече копия от „Демокрация“ и „Дума“, взети заедно. Разпространявахме вестника още в Румъния и Молдова. Сега звучи фантастично. Но в ония години пет еротични издания забиваха космическия тираж от един милион бройки всяка седмица. И почти нямахме брак- изкупуваха ги като топъл хляб.
-Как попадна в тоя бранш?
– В този период трудно се намираше работа, пък какво остава за добре платена. А пазара беше жаден за porno-1подобни неща. Тогава едно момче- Боян, приятел на брат ми от казармата, ни предложи двамата да списваме секс-вестник. Той беше инженер, но имаше издателска къща. Идеята беше с брата да списваме изданието изцяло с наши, авторски текстове, докато читателите се осмелят и започнат да ни пращат свои снимки и разкази. Редакцията ни се помещаваше в малък апартамент в блока на магазин „Квеле“, до Окръжна болница. Целия редакционен екип бяхме трима човека- аз, брат ми и художествения оформител- Владо.Постепенно започнаха да ни сътрудничат много писатели и журналисти. Дори нашумелия напоследък писател Алек Попов пишеше при нас под псевдоним.
– Големи професионалисти ли работеха при вас?
– Всички бяхме аматьори в правенето на вестник. Ще ви разкажа един куриозен случай, две години след старта на вестника. Събрахме се колегите в едно заведение на чашка. И по едно време почнахме да си говорим за казармата. Тогава художествения оформител на вестника Владо каза: Аз не съм служил. Защо бе Владо, питаме го ние. А той: Ами, защото съм далтонист. Художествения оформител решава кой материал или заглавие в какъв цвят да са. И като каза, че е далтонист- всички паднахме от коня. Чак тогава си обяснихме защо толкова често във вестника имаше светлосини букви на тъмносин фон и нищо не се чете. А то, художника ни- далтонист! Но понеже беше приятел на издателя, оня го държеше по милост.
– А заплащането как беше?
– С брат ми взимахме по 200 долара на седмица. На сегашните пари това се равнява на 1000 лв. седмично. Много добри бяха и хонорарите за читателите, които ни пращаха свои фотоси.
– Много читатели ли ви сътрудничеха?
– Непрекъснато ни пращаха. За три години събрахме пет кашона с порно снимки на български аматьори. Най-активен беше един Генчо Вазов- любител-фотограф от ямболско. Тоя подкокоросваше разни булки и ги снимаше в землището на родното си селото Синапово. Уникални простотии ни пращаше тоя човек. Запомнил съм две от снимките му: Едната представляваше пасторален пейзаж- поле, в далечината се вижда кория от тополи… А на преден план селянин в народна носия, жъне със сърп- надупен, със смъкнати до глезените потури. А отзаде му застанал един бирник, с бомбенце и фрак, и го оножда. Към снимката бай Генчо беше прикрепил уникалния текст: Каквато и власт да дойде, селянина си е винаги ебан. Такова животно- социално ангажирано порно, в други държави не ми е известно да се е пръквало. Друга куриозна снимка от тоя Генчо Вазов представляваше крупен план на женска вагина, чиято притежателка беше с необръснат триъгълник и стрии от скоро раждане. В ъгъла на снимката пък се мъдреше еректирал член, на който е овързано с ръждива тел дървено канарче. А отдолу пак текст-пояснение: Птичето е изкуствено, жената е скоро раждала. Половината снимки на читатели бяха достатъчно вулгарни и стресиращи, че да не ги пуснем. Болшинството бяха на някакви странни жени, ужасни хармоники, които сами са се снимали… и пращат ли пращат!
– Вярно ли е, че първата медийна изява на вечния любовник Дядо Стефчо е била на страниците на вашия вестник?
– Да. Ние открихме Дядо Стефчо за света, така да се каже. Стареца се свърза с нас още след първия брой на вестника. И за две години ни изпрати над 300 свои порно- снимки с момичета- как ги чипка и лигави. И не е вярно че дядо Стефчо е спал предимно с проститутки. Между девойките от фотосите разпознах поне дузина студентки от София. Да се снима докато прави секс си му беше страст на човека. И много държеше да ги види публикувани във вестника. Но после снимките му взеха да ни дотягат, защото интериора беше един и същ- в една баня, в една вана… и той, как ги гъбка и близка.
porno-2– А кой беше най-големия папарашки удар на вестника?
– Най-сензационната секс-снимка направи един наш колега на нудисткия плаж край Созопол. На нея Филип Димитров и жена му правеха секс дибидюс голи на скалите. Той легнал, а благоверната му го яхнала. Тоя фотос излезе първо в „Мираж“. Но стана популярен чрез вестник „Дума“, който ни брои бала пари за тая снимка.
А за другите вестници от бранша нещо да кажеш?
– Издател на вестниците „Чук-чук“, „Супер шанс“ и списание „Табу“ беше един български турчин, чието име в момента не мога да се сетя. Издатели на списание „Петък вечер“ пък бяха сина и снахата на Елка Константинова, по онова време- министър на културата.
– Имаше ли мръсни конкурентни войни и удари под кръста между собствениците на отделни порно-издания?
– Борби за надмощие и интриги имаше. Но бяха цивилизовани. Не сме нарушавали добрия тон. Може би защото на вестникарския порно-пазар тогава имаше хляб за всички. Даже през 94-та година когато приеха закона за ограничаване на секс индустрията, собствениците на такива издания сформираха профсъюз.
– Не са ли ви преследвали за авторско право?
– Не. Авторското право защитава определен продукт до десетата година след неговото издаване. Затова ние взимахме снимки от чужди секс- списания, които са излезли преди повече от 10 години. Това обяснява защо през 93-та година да речем пускахме фотоси, на които мъже с бакенбарди чукат жени с пухкави подмишници. Просто снимките бяха от 70-те и 80-те години. Само веднъж са ни притеснявали полицаи. В редакцията пристигна официално предупреждение от полицията. В писмото ченгетата настояваха да спрем публикуването на порно снимки. Тогава нашия издател отишъл в МВР и казал: ОК. От следващия брой вместо голотии почваме да пускаме снимки на мъртъвци и хора с аномалии. Това не е забранено, нали?! А по-красиво ли ще е от снимката на гола блондинка, която се чука с негър?! От тогава не са ни безпокоили.
– Свенлив ли беше в ония години българския читател?
– В зората на демокрацията обществото ни беше закостеняло и пълно с предразсъдъци. Да си призная, дори мен ме е досрамявало да си купя списвания от мен вестник от сергията. Веднъж пратих баба ми да ми го купи, защото бях зает. Историята беше много идиотска. Жената не предполагаше в какъв вестник пиша. И чак тогава разбра.
– Кога започнаха да залязват порно-вестниците в България?
– С приемането през 94-та година на закон, който ограничаваше разпространението на порно-вестниците по сергиите. По повод на тоя закон Любо Дилов, с който сме добри приятели, спретна една скрита камера пред парламента. По негова инициатива от студентското предаване „Ку-ку“ сложиха една купчина вестник „Мираж“ на стълбите пред парламента- да се взима безплатно от депутатите, които влизат в кулоарите. И с камера ги снимаха как масово грабят вестника и го тъпчат по чанти и куфарчета. Тоя закон естествено не издържа и година. Но пък тогава се появиха кабеларките с порно-каналите. И хората загубиха интерес към сек-вестниците.
– Автор си на сценария на първия български порно-филм, който обаче така и не излиза на екран.
– През 94-та г. почти бяхме реализирали проект за порно-филм, който обаче се провали в последния момент. И година след това се появи сочения за първи бг.секс филм „Секс партия бридж“. Какво се случи. През 94-та година си дойде от Америка един приятел на брат ми- як левент и красавец, който отвъд океана учеше за тенисист. Дойде си с амбицията и парите да направи първия български порно-филм. Предложи ми да напиша комичен сценарий, чийто сюжет беше следния: Хайдути в Странджа планина препречват пътя на турски везир и неговия харем. Везира връзват за едно дърво, а какво правят с ханъмите можете сами да се досетите. Така да се каже, порно със социално-исторически подтекст. Наехме двама класни оператори от ВИТИЗ, даже кастинг за актриси направихме. Явиха се 6 момичета и всички бяха одобрени. Дори един свръхпопулярен български шоумен, който тогава не беше чак толкова известен, изяви желание да се снима в порното. Единственото му условие беше да е с маска на лицето. Тенисиста беше решил да заснеме порното почти легално. И тамън сколаса да изкара всички разрешителни и формуляри, когато се намесиха някакви „мутрагени“ с интереси в същия бранш. Изплашиха момчето и то скоростно се изнесе в Щатите, зарязвайки всичко. После същите тия мутри направиха филма „Секс партия бридж“. Защото режисьорчето беше студент от ВИТИЗ, но истинските поръчители и плащачи на тая лента бяха същите тия мутри, които стопираха нашия филм. Тия хора имаха амбицията да развиват солиден порно-бизнес у нас, но плановете им се провалиха, както се видя.

Картечарката Тонка изтребила стотици руснаци за 30 марки заплата

Една жена, за да спаси живота си, служи като палач при немците. 30 години тя успешно се представя като героиня от войната...
 
На 11 януари на руския Първи канал стартира и приключи многосерийния филм „Палач”, който е продължение на сериала „Мосгаз”. Действието във филма се развива през 1965 г. В основата на филма лежат реални събития от живота на санитарката Антонина Макарова – Тонка картечарката.
Антонина Макарова е родена през 1921 г. в Смоленска област, в село Малая Волковка, в голямото селско семейство на Макар Парфьонов; тя учи в селското училище прилежно, със старание. Любимата й героиня от революцията е Анка Картечарката. Този кинообраз си има прототип – санитарката Мария Попова от дивизията на В. Чапаев, която в действителност по времето на бой се налага да смени убит картечар.
След като завършва училището, Антонина заминава да учи в Москва, където я заварва Великата Отечествена война. Девойката заминава като доброволец на фронта.
19-годишната комсомолка Макарова изживява целия ужас на печално известния „Вяземски котел”.
След тежките боеве в пълно обкръжение от цялата част до младата санитарка Тоня се оказва само войникът Николай Фьодчук. С него броди из местните гори, опитвайки се да оцелее. Те не търсят партизаните, нито да се доберат до своите, хранят се с каквото намерят, понякога крадат. Войникът превръща Тоня в „походна жена”; Антонина не се съпротивява, просто иска да живее.
През януари 1942 г. двамата стигат до село Червен кладенец и Фьодчук признава,че е женен и наблизо живее семейството му и оставя Тоня сама.
От селото не гонят Тоня и без това селяните имат много грижи. Тя няма намерение да отиде при партизаните, нито на фронта, а търси да завърже любов с някой от мъжете в селото. Тоня настройва селяните срещу себе си и се налага да си тръгне.
Скитанията на Тоня Макарова завършват край село Локот, Брянска област. Тук действа известната „Локотска република” – организация от руснаци колаборационисти, които сътрудничат на хитлеристките окупатори. Полицейски патрул задържа Тоня; полицаите я хранят и изнасилват; Тоня е съгласна на всичко, защото иска да живее.
Ролята на проститутка в полицията Тоня не изпълнява дълго – веднъж пияна я извеждат на двора и я тикат до картечницата „Максим”. Пред картечницата са изправени мъже, жени, старци и деца. Заповядват й да стреля. Тоня освен курсове за санитарка преминала и курсове за картечарка и за нея това не е проблем. Тя се справя със задачата си.
На следващия ден Тоня разбира, че вече е официално палач, със заплата 30 немски марки и порцион.
Локотската република безжалостно се бори с партизаните, нелегалните, комунистите и други неблагонадеждни елементи и членовете на семействата им. Арестуваните събират в подземия и на сутринта ги разстрелват.
В килията са събрани 27 души и всички трябва да бъдат ликвидирани, за да се отвори място за други. Немците не искат да вършат тази работа и я възлагат на появилата се незнайно откъде Тоня.
Тоня не полудява, а точно обратното – смята, че мечтата й се е сбъднала: Анка Картечарката разстрелва врагове, а тя – жени и деца, но войната ще я оправдае!
Графикът на Тоня Макарова е следният: сутринта разстрелва 27 души с картечница, доубива живите с пистолет, чисти оръжието, вечерта шнапс и танци в немския клуб, а през нощта любов с немец или полицай... Като награда й разрешават да взема вещи на убитите.
Понякога Тонка Картечарката пропуска. Няколко деца успяват да оцелеят, защото заради ниския ръст куршумите прелетяват край главите им. Децата са изнесени заедно с труповете от местни хора, които погребват убитите, и са предадени на партизаните.
Слуховете за Тонка Картечарката пълзят по целия окръг. Местните партизани обявават издирване на палача, но не успяват да стигнат до нея.
Жертвите на Антонина Макарова са около 1500 души.
През лятото на 1943 г. животът на Тоня отново прави завой. Червената армия настъпва на запад и започва да освобождава Брянска област. Тоня се разболява от сифилис и немците я изпращат в болница в тила, за да не заразява доблестните воини на Велика Германия.
В немската болница става неуютно: съветските войски приближават бързо и евакуират само немците, а помагачите оставят на произвола на съдбата. Тоня бяга от болницата, но попада в обкръжение, този път съветско. Навиците й за оцеляване са отработени; тя успява да се сдобие с документи, които доказват, че през цялото време Макарова е била санитарка в съветска болница.
Антонина благополучно успява да постъпи на служба в съветска болница; в началото на 1945 г. в нея се влюбва млад войник, истински герой от войната. Двамата се женят и след войната заживяват в белоруския град Лепел.
Изчезва жената палач Антонина Макарова, а нейното място заема заслужилият ветеран Антонина Гинсбург.
Издирват я 30 години. За чудовищните дела на „Тонка картечарката” съветските следователи научават веднага след освобождението на Брянска област. В масовите гробове откриват около 1500 трупа...
Разпитват свидетели, проверяват, уточняват, но следите на жената палач не откриват.
В това време Антонина Гинсбург живее обикновен живот на съветски човек – работи, възпитава две дъщери, среща се със съученици и разказва за героичното си минало...
Повече от 30 години КГБ я издирва и я открива съвсем случайно. Един човек с името Парфьонов имал намерение да замине в чужбина и подал заявление с данни за роднините си. В него не се знае защо като родна сестра фигурирала Антонина Макарова, по мъж Гинсбург.
КГБ работи ювелирно. Антонина Гинсбург е проверявана по всички направления; тайно водят в Лепел свидетели, дори един бивш полицай любовник. След всичкото това става ясно, че Антонина Гинсбург е „Тонка картечарката” е я арестуват.
Антонина не се смущава и разказва за всичко спокойно; твърди, че кошмари не я измъчват. Не иска да общува с мъжа и дъщерите си. Мъжът й фронтовак пише жалби до Брежнев, дори до ООН и иска жена му да бъде освободена. Налага се следователите да му разкажат какво е творила Тоня. След този разказ ветеранът остарява за една нощ. Семейството се отказва от Антонина Гинсбург и напуска Лепел.
Антонина Макарова Гинсбург е съдена в Брянск през есента на 1978 г. Това е последният голям процес срещу изменници на родината в Съветския съюз и единственият процес срещу жена палач.
Антонина е убедена, че заради давността наказанието й може да не бъде много строго, дори е уверена, че ще получи условна присъда. На 20 ноември 1978 г. съдът осъжда Тоня картечарката на разстрел.
По времето на процеса документално е доказана вината й за убийството на 168 души от масовите гробове, чиято личност е установена. Повече от 1300 души остават неизвестните жертви на Тонка картечарката.
В шест часа сутринта на 11 август 1979 г. присъдата е изпълнена.

Посетители гледат в момента: